Лятото сред просото
мъжка и женска сенки си шептяха.
Докосваха се нежно, духовно, 
в тази нежност нямаше нищо тленно.
Вятърът галеше косите им, бързо
отлитаха кратките мигове. 
Дойде време да си тръгва, 
всеки по своя път мистичен.
Съдбата отреди повече да не се зърнат,
техния път бе прекъснат.
Тя бе гимназистка; той- слънчев поет обречен.
Неведоми са пътищата господни, 
за плебеите и безспорни. 
Има една истина вечна- 
за добро трябва да вриш и кипиш, 
като жътвар да се отрудиш;
на злото, не щеш ли, ние всички сме обречени. 
Тази обреченост, катранено черна, да бъдем хора
ни отрежда.