Има хора всякакви. Някои са като ангелите- способни да ти дадат криле, с които да се понесеш из просторите на  вдъхновението. С тях си като същински Пегас, способен си да надмогнеш сам себе си.

Други са като влечуги- безгръбначни същества /добре, де, влечугите имат гръбнак, просто реших така да се изразя/, без собствено мнение и позиция, способни да посеят у теб семето на бездънната посредственост. Влиянието им е толкова силно, че са способни на поболеят Ангелите.

Ако такъв човек, бих го нарекъл и людоед или душеяд, ти е в обкръжението, е способен да ти втълпи, че от теб нищо не зависи, че ако има някакъв разговор за униформите в училище- да кажеш „Нямам мнение. Не знам”.

Влечугите избягват препирните, дори у дома. Когато назрее скандал, тихичко се изнизват в спалнята и си лягат, но тяхното влияние бавно и постепенно сее своите плодове, както водните капки дълбаят камъка.

Тези същества са като паразити, изстискващи живителните сокове на гостоприемника, докато от него не остане една агонизираща в предсмъртни болки биомаса. Хората от този вид са способни да оставят след себе си единствено разруха. Те са „разрушители на светове”. 

Ироничното е, че колкото и да са недоволни от собствената си детска фаза на развитие, водено от други паразити като тях самите, те несъзнавано го пресъздават върху най-близките си хора.  Цялата им дейност се дирижира, както диригент ръководи оркестър, от тяхната ТО личност. Именно заради това ги, а може би ГО, наричам „безгръбначни”- индивиди с толкова слаба Его личност, позволяваща да бъде водена „за носа” от собствената си първичност, от онези механизми, закодирани в полето на тяхното несъзнавано.

Колкото по-дълго подобен психологичен, може би и антропологичен, тип е около теб, толкова по-сигурно ще те провали, в крайна сметка.

Дали подобни хора са способни на любов или привързаност- не знам. Макар че, ми се иска да кажа, че да, те изпитват подобни чувства, но по-рационално е да заключа, че са напълно осакатени от тези неща, отделящи Човека от животното.

Да се опиташ да проумееш, какви мисловни процеси движат действията им, е способно да те побърка, това е като „заешката дупка”

За техните спътници в живота е особено болезнено съжителството с тях. През целият им съвместен живот търсят капчица любов, задават тривиалния въпрос „Обичаш ли ме?”, срещу което получават безличното „Не казвам”. Защото да го кажеш на жена, означава, да ти се качи на главата след това.

И в един момент, като страничен наблюдател, създаден от симбиозното съжителство, разбираш, че спътника, от който влечугото се е хранило години наред, не е заслужавал да отдаде живота в подобна  Fata Morgana.  Осъзнаваш и, че голяма част от твоят живот, по-точно- възприятието ти за него, е една  (само)измама.

Влечугото по един всеобщ закон за гадостта, е и безотговорно, то не може да ти бъде опора и да ти даде насока в живота във време, когато имаш най-голяма нужда от тях.  Единственото съществено, на което е способно в подобно буреносно време, е да се пропие, посрещайки своят фатум, от който през целия си живот е бягало, , както Едип посреща предопределението си, опитвайки да избяга.

И идва моментът, в който осъзнаваш, че цялото ти съжаление за действия и бездействия към Влечугото, е безсмислено. Просто, защото Влечугото, което всъщност би трябвало да е твой баща, не ги заслужавало. 

И може би, това е Моментът, в който освен илюзиите и (само)измамите, пада и един психологичен конфликт, който си си мислил, че може да те доведе до полуда. Това, всъщност е и краят на цикъла „Записки от тъмницата”.




Светлината започва да си пробива път в мрака, пречупвайки се като през църковна стъклопис…

 

 

не философствай толкова.

От дърти шарлатани съвети не вземам!

Ето едно реално проявление на... да го наречем "индивид"... сеещ "семето на бездънната посредственост".

Готин пост! Всъщност целият цикъл „Записки от тъмницата” предизвиква интересни размисли.
Адмирации!(hi)

Благодаря, Tonsun.
Целият цикъл се появи малко случайно, не бе замислен предварително, и определено беше като самоанализа, но ако е предизвикал размишления и у други личности, значи съм изиграл някаква положителна роля.