Прочетен: 3530 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 01.12.2017 16:56
Стоя си в проклетия завод за металорежещи машини, часът наближава 17:30, което означава, че ми остават още два часа и половина. Черната пелена се сгъстява все повече и повече. Имам чувството, че се спуска направо от Мордор. При все това, че на по-малко от петстотин метра отстояние от този шибан, ръждясал и занимарен завод се намира квартала на читаците от индийския субконтинент. Светлинките от копторите, намиращи се в покрайнините на това псевдоселище, мержелеят в мрака. Съвсем ясно се чуват дивашките викове, наподобяващи на звуците, които издават свинете, когато ги колят. Цяло чудо е, че днес не са запалили изолацията на някой кабел, който са задигнали от не знам си къде. Но затова пък каруците цял ден препускат напред-назад натоварени с дърва за огрев, разбира се това са отрязани крайпътни дървета, или със старо желязо, което ще предадат в пунктовете за скрап.
Поне в близко време не са нападали моят пост- ЗММ Нова Загора. Заводът за металорежещи машини, този рай за мургавите псета, „събиращи“ желязо някога е бил гордостта на града. Със своето функциониране на три смени, денонощно, е давал препитание на 1500 души. Имал е секретно поделение за производство на спътникови компоненти. После идва „светлия празник“ за българската държавност 10 Ноември и нещата отиват в на баба си в гъза... Днес тук работят не повече от 140 души с администрацията. Халетата западно от канала разполовяващ завода са в окаяно състояние. През годините са преживели толкова издевателства от миризливите мангали, че ако можеха да говорят... От няколко години в тази част на предприятието няма електричество, няма и осветление нощем. Изключение прави мизерната ламаринена барака, която е на охраната, и която е цяло чудо да успееш да затоплиш в мразовитите зимни дни. Слава Богу, че прокажените морлоци не влизат тук през нощта, или поне го правят изключително рядко.
Поглеждам часовника си, стрелката показва 17:55. Ама че бавно се извърта това проклето време... особено, когато остават няколко часа!
Днес прочетох, разглеждайки новини на таблета си, че няколко германски телевизии и радиа отказвали да излъчат предстоящия концерт на Роджър Уотърс, понеже подкрепял палестинска организация бореща се срещу израелската окупация на изконни палестински територии. Обвиняват го в антисемитизъм... Палестинците са семитски народ, как за бога едното е антисемитизъм, а чифутската агресия- не ?!
Проблемът е, че комунистите победиха... въпреки всички фанфари и душевни излеяния, и сипене на мантри, и заклинания покрай 10.11 всяка година.Победиха в културата, езика, мисленето, политиката. По-лошото е, че победиха в човешкото битие. Диалектичният материализъм е, когато си жена, а понеже на мъжа либидото му е силно, и той има блага, които ти нямаш, да си разтвориш широко краката, такаче и ТИР да влезе, в замяна на тези блага. После си обуваш гащите и започваш с мантрите на феминизма за „независимата жена“, наричаш шествието „марш на вагините“, колкото по-вулгарно, толкова по-добре, и започваш да се бориш със „лошите мъже“, като прокарваш антимъжко законодателство.
Благодарение на това законодателство, някоя „невинна“ правоверна феминистка ще вземе и последния петак на баламата, която е сгрешила да вземе феминистки боклук за съпруга.
А Ерих Мария Ремарк в „Черният обелиск“ е съвсем лаконичен, когато Герда и Лудвиг Бодмер лежат в леглото и хортуват за стиснатия собственик на „Валхала“:
-„Той става за женитба, ти не“
А романът на Ремарк е написан със солидни дози ирония и ценизъм. В този живот трябва да си циник, за да преживееш всички негови превратности и извращения. За да го възхвалиш, трябва да го отречеш, осмееш, низвергнеш/
-„цинизмът е сърдечност с обратен знак“
